Вървях си аз по пътя и един ден срещнах човек, който дърпаше няколко големи сандъка. Толкова тежки, че се забили в земята, а той ги увил с едни дебели въжета и дърпа ли дърпа, превил се над тях, тече пот от него, но не спира.
Закрачих до него и го попитах, "Какво носиш човече?"
А той без да надига глава изстена, "Махни се, не виждаш ли че живея."
Много се зачудих на този отговор, но продължих. "Моля те, кажи ми какво носиш в тези сандъци?"
Човекът се изсмя през зъби, "Е как какво, нося най-близките си", рече и продължи да дърпа все тъй усилено.
Стана ми много интересно и вместо да продължа по пътя си, се обърнах и закрачих с него да разбера що за чудата история е това. До сега не бях срещал такъв човек. На вид беше на средна възраст, имаше умни очи, а влачеше тези сандъци и дирята им пресичаше хълмовете, до където ми стигаше погледа.
Не можах да се сдържа и продължих да настоявам. "Моля те, разкажи ми, кой е в тези сандъци и защо си го затворил?"
Човекът поспря, сложи ръка на челото си да се предпази от слънцето, въздъхна и ми каза.
"В първия нося баща си. Толкова ме беше страх от него, че го затворих там и не съм му проговарял от години.
Във втория нося майка си. Веднъж излезе много силна буря и тя се изплаши. Скочи в единия от нейните празни сандъци и рече не мога повече.
В третия е жена ми. Срещнах я докато бродех по света. Бягаше от родителите си, които я гонеха с пяна на уста и крещяха "Обичаме те". Скрих я в единия от сандъците ми и от тогава е там.
В последния съм скътал децата си. Толкова безумия видях в живота си, че реших, най-добре да ги скрия, та никой да не ги нарани."
Стана ми жал за този човек и му рекох. "А помислял ли си да не влачиш тези сандъци?"
Човекът ме погледна учудено и ми каза "Как така, ами че аз това съм правил цял живот, какво ще стане?"
"Искаш ли да опитаме" рекох аз. Човекът неохотно се съгласи.
Отворихме първия сандък. От него излезе баща му и каза "Обичам те, такъв какъвто си".
Отворихме втория сандък. От там прекрачи майка му, погледна баща му и попита "Кой е този човек?" и продължи по пътя си.
Отворихме и другите сандъци. Децата му изскочиха радостно, прегърнаха го и започнаха да се гонят наоколо. В последния сандък все още се криеше жена му, надничаше през ръба на сандъка, но човекът бе толкова смаян от случката, че не и обърна никакво внимание. Човекът се изправи, гърбът му изпука, протегна ръце, свали ризата от гърба си, слънцето го огря и стопли сърцето му. Затича се след децата си, който се отдалечаваха викайки шумно, но се спря. Обърна се, погледна ме и ми каза "Благодаря ти!".
В този момент видях лицето му, стори ми се ужасно познато. Човекът продължи по пътя си. На гърба му беше написано "Опознай себе си". Цял живот беше носил истината на гърба си без да я вижда. Зачудих се какво ли пише на моя гръб и продължих напред търсейки някой, пред който да хвърля ризата си и да го попитам какво пише на моя.
